Уозаа?

Как си, какво правиш? Напоследък на всички подобни въпроси отговарям с: 'дигам левъли, средно по един на ден. Вървя, опознавам, бия, образовам се, търгувам, слугувам, трупам икспириънс и скилове. Каквото ми падне - шитвам го на битака. Не пазя нищо за резерва, запасвам най-доброто за момента оръжие, всичко останало продавам моментално без да гледам цена и отивам пак да коля и мародерствам
И не, изобщо не става дума за това дали ми е sad, дали бягам, дали тъпея, дали си губя времето. Това ми доставя радост, това ме прави щастлив. Не желая да разсъждавам колко е стойността на цялото занимание или дали има и по-важни неща за вършене. Не_желая_да_знам. Стига ми това, че когато Там срещна гарантирано непознати хора и те ми викат: ей, айде с нас там и там, трябва_ни_такъв_като_теб. Достатъчно ми е това, че се справям добре с нещо абсолютно ново за мен и всичко това ми доставя искрено и неповторимо удоволствие. Майната му на личния контакт и живото общуване, та аз живея другояче! Логвам, пускам всички статични магии, които ми са нужни, излизам навън за секунда, колкото да пусна Vinsanity Starts Again осезаемо по-силно, отколкото ми е необходимо, после се връщам в дълбината, точа меча и скачам в навалицата. Боже, какъв кеф!:)

Пенсионерско

Странно е с каква скорост остаряват хората. Прилича много на това колко бързо се очовечават като се родят. В началото се променят от малки гърчави червейчета до човеци толкова бързо, че не е за вярване. После пък като вземат да остаряват и пак почват да сдават багажа със същата скорост. Гледам снимки само от преди няколко години и виждам съвсем други хора. Разликата започва да се забелязва дори и при тези, които виждам ежедневно. Би могло да бъде тъжно, особено като става дума за близките хора, ако човек не се е настроил да си повтаря, че това е нормалното състояние. Затова преди време бях решил да не гледам снимки, защото всеки път се стряскам неприятно от дупката между младостта от снимките и бръчките от реалността. Отказах се. Навик ми е да казвам „старост-нерадост” като хумористично обяснение на какво ли не и ще продължа да го правя, но вече пречупено през друга моя гледна точка. Пак весела, но малко с по-друга усмивка.

Keep it simple, stupid

Бразил...

Brazil, where hearts were
entertaining june
We stood beneath an amber moon

Звъни, а аз не вдигам. Знам кой е и знам, че мога да си позволя тези секунди. Просто искам да послушам песента още малко. Brazil, where hearts were, entertaining june, we stood beneath an amber moon... Здрасти, братчед, как е?

После пускам плътна серия от 5-6 версии на същата песен. Сещам се за Тери Гилиъмския филм и абсурдната му атмосфера, за упоритото повтаряне на мотива от Бразил, без какъвто и да е друг намек. Обичам да изпитвам чувство за съпричастност и сигурност към нещо без да минавам през разбиране и осмисляне. Обичам да обичам.

Две ракии. Не съм ли лесен?

Evil, Dr. Evil

Забелязах

Всички хора се впечатляват от думи, но забелязах, че на повечето хора им трябват малко думи, а на мен много. Големи количества, защото на отделните думи май съм им загубил смисъла и стойността.

Правя нещо, знам ли и аз какво правя

Ежедневно гледам букви, стари думи, в стари изречения, сглобени в отдавна написани романи. Силни романи, писани от майстори. И те не ме впечатляват, не ме отегчават, просто отминават.

Ежедневно слушам звуци, стари мелодии, изпяти и изсвирени отдавна. Измислени и изпълнени от виртуози. И ми влияят едва-едва.

Развявам един паладин из Голдшайър, карам се на един котарак да не се качва по кревата, пренебрегвам едно семейство. Малкото външни хора, които срещам, отпращам директно в трета глуха и им обръщам обидно малко внимание.

Не играя баскет, а гледам топки из онлайн магазини. А това вече е грях, който и сам не мога да си простя.

След седмица предстои да проверя за пореден път една моя максима, в която съм фанатично влюбен и която никой не взима на сериозно, когато я споделям с най-добри чувства и хазартно суеверие, а не за да се хваля - не пипай нищо, нещата сами се нареждат по най-добрия възможен начин.