неделя, 19 декември 2010 г.

Благотворителен маскен бал

Имаше няколко пирати, арабски шейх, неуточнен брой Зоровци, един Елтън Джон и батальон принцеси. Чухме самозван Жо Дасен, по съвместителство явяващ се и като Хулио Иглесиас. Събраха се малко пари, хората се позабавляваха, всички бяха доволни. С миниатюрни вкиснати изключения на ротаракторската маса в ъгъла.

понеделник, 13 декември 2010 г.

I have a dream...

Никога повече да не чуя нито една реклама.

четвъртък, 2 декември 2010 г.

Believe in Me (2006)

Не обичам особено филми за спорт, но този беше приятен. Историята е за един легендарен треньор по баскетбол, който е пратен "по разпределение" в малко провинциално градче, за да тренира там момчетата от местната гимназия. Оказва се, че не е доразбрал - извикали са го за момичешкия отбор. На село, през 1964. Отначало е трудно, но после за две години ги прави шампионки на щата. Остава да живее там и никога повече през живота си не е тренирал момчета. Това е истинската история на Джим Кийт, във филма се казваше нещо друго, но и като филм не беше зле.

четвъртък, 14 октомври 2010 г.

Пенсионната реформа в бели застаряващи страни като България

Дадено
Според мен има очевиден конфликт на интереси между старите и младите хора. Старите искат по-високи осигуровки и по-малка пенсионна възраст, а младите - обратно. Желанията и на двете групи естествено са продиктувани от това, което те искат за себе си и то днес. И донякъде е обяснимо – на старите цял живот са им удържали нещо, искат да си починат и да се пенсионират с големи пенсии по възможност. Младите път изобщо не мислят за пенсиониране, а ги интересува само това, че днес, в момента някой им удържа пари, които вместо да им бъдат заделени за тяхното си пенсиониране, отиват за покриване на чужди нужди и разходи. Старите са повече като брой, и ако работата опре до гласуване, те ще спечелят. Тенденцията обаче е, че се раждат по-малко деца, а продължителността на живота се увеличава. Това означава, че в бъдеще ще има все по-малко млади работещи хора, на които да им се вдигат осигуровките, и все повече стари хора, които искат да се пенсионират час по-скоро. Което положение е безперспективно, защото данъците не може да се вдигат до безкрайност (100% мах) и хората да продължават да ги плащат.

Какво трябва да се промени, за да са доволни и младите, и старите?
Максимално бързо и доколкото е възможно безболезнено за двете групи преминаване от почти изцяло солидарен модел към смесен, с превес на капиталовия.

Как? Кое е новото в сравнение с предишните ми разсъждения?
Една идея видях при Дзвера и ми се хареса – едновременно се вдига възрастта за пенсиониране и се увеличава процентът на осигуровките, като удръжките се делят на такива в собствена индивидуална сметка и такива за настоящите пенсионери. Това продължава, докато се натрупат достатъчно пари за плащане на пенсиите на малкото оцелели пенсионери, без да се взимат пари от настоящите работещи. Тогава възрастта се сваля, осигуровките също, като последните отиват на нещо като 90% в индивидуална сметка и 10% за солидарната социално ангажирана система.

Така няма да бъде жертвано само едно поколение, а тежестта ще се поеме едновременно от всички засегнати.

На мен ми звучи добре като вариант. Слабости?

(Ако случайно някой желае коментарът му да остане, нека коментира по темата на постинга, а не просто каквото му падне. Не ми се разправя със спам.)

сряда, 6 октомври 2010 г.

Щъркел

В човешкото съзнание щъркелите са натоварени с повече митове от много други птици. В нашия град пък още повече, защото има само едно единствено гнездо на комина на единствената гимназия.

От известно време почти всеки ден на път за завода гледам в полето край пътя един щъркел. Стърчи си сам в дъжда. Не знам защо още е тук през октомври, другите си тръгнаха още през август. Може да е болен или контузен и затова да не е могъл да си тръгне. Или пък изобщо не е местен и тук му се е случило нещо и не е могъл да продължи към Египет. Резултатът обаче е все същият. В събота температурите ще паднат до 0°С, такава е прогнозата, и най-късно тогава той ще умре. Голямо бяло петно в полето. После ще го намерят бездомните кучета и ще почистят.

По този път като мен ежедневно минават над хиляда души. По два пъти. Голяма част от тях са видели щъркела, но е останал в съзнанието им най-много до следващия завой. Въпросът е защо в моето той седи вече няколко дни и ми създава такова едно тревожно чувство, при условие, че и аз нищо няма да направя?

четвъртък, 30 септември 2010 г.

За инженера и философа

Аз виждам нещата не като противоположни, а по-скоро като допълващи се и дори като исторически различни.

Инженерите са заети да превеждат езика на науката на езика на практиката, на това, което масата хора разбират и ползват в ежедневието си. Те, както и хората на науката, имат за цел да дават отговори. Само че – разбираеми отговори. По-скоро за хората на чистата наука е валидно това, че гонят себедоказване, абстракции или доказателства на теореми, които се разбират от 5-6 души в целия свят.

В миналото от философите май се е очаквало същото – да дават отговори на нещата, които са необясними за повечето хора. Тогава е било нужно философът да познава цялата наука, за да може да дава компетентен и верен за момента отговор. Т.е. философът е бил учен. С развитието на науката обаче станало невъзможно един човек да успява да се задълбочи във всички сфери и да е компетентен достатъчно, за успява да отговаря на въпроси от всички тях. Тогава сякаш философията се е оттеглила обидена от науката и е започнала да претендира за нещо друго. Пак да дава отговори, но само по принцип, без конкретика. С което се е оттеглила и от практиката.

Инженерите не робуват на теореми и формули, те само ги използват за нуждите си. Ако се появи нова теория или се открие нещо радикално ново, техните умения няма моментално да се превърнат в брак. Те ще продължат да правят по-съвършени оръжия, по-добри машини и жилища независимо от посоката на науката. В крайна сметка от пещерните времена, та досега хората искат едно и също. И инженерите просто свързват достиженията на настоящето познание на човечеството като цяло, с нуждите на конкретния средностатистически човек.

сряда, 22 септември 2010 г.

Безкраен празник

Национален празник. Хубав ден, защото е празник, а в националното аз вече не вярвам. То си отиде безвъзвратно с 20тия век, чиято рожба беше. Вярвам обаче в някои други по-хубави неща.

Днес участвах в ежегодния маратон на язовир "Батак" на минималната възможна дистанция. Страхотна организация, много ведри хора. Запознах се с някои изключителни живи легенди в маратонското бягане, поприказвах тичайки с някои други, които макар и да нямаха подвизи в бегаческата кариера, имаха по-красиви очи и по-дълги коси. Останах изключително доволен от себе си, че дори не се задъхах и до последно имах сили в краката, но от съображения за сигурност не се изсилих на по-голяма дистанция. Поздравихме се със стари треньори, които вместо да ме подиграят, покровителствено ме поощриха и подтикнаха следващата година да продължа да тичам на полумаратона. Видях 16годишни деца, които избягаха 46те километра за 3ч и 30мин, ако изобщо можеш да си представиш какво значи това. Вечерта поиграх традиционния напоследък възпитателен и образователен баскет, все пак си отглеждам ново поколение играчи. С вечерята - две чаши чудесно червено от местната винарна.

Какъв ден, какъв празник!

вторник, 31 август 2010 г.

Електронният вятърът на фиктивната промяна

Преди време си мислех за сватбите и категорията „обвързан” във фейсбук. Ами че то си е едно и също.

Някога хората са си живеели затворени в малките си общности, събирали са се и са искали по някакъв начин да отбележат това, така че всички които са от тяхната общност, т.е. всички за които им пука, да са осведомени. Така обявеното съвместно съжителство придобива официалност. Още повече като съобщението се направи в институцията (църква?), в която така или иначе е всичко, към което принадлежим – етнос, държава, населено място, работодател, съседи, приятели, а по-късно и съученици, набори от казармата, познати от родилния дом.

Приликите в принципа вече се забелязват, нали? Така или иначе хората във фейсбук правят същото – обявяват избора си публично всеки в своя профил. Фейсбук е трибуната, която придава официалност, защото така или иначе всички от твоята общност, всички, за които ти пука, са там – роднини, работодатели, приятели, колеги, хората, с които имате общи хобита, посещавате едни и същи клубове по интереси (интересно е да се забележи, как преди основни критерии като общият етнос, религия, държава и населено място отстъпват чак до степен на напълно изчезване). Важното е те да знаят. А не някакъв непознат чиновник в служба с все по-маргинални функции. Нищо ново под слънцето.

вторник, 22 юни 2010 г.

Случайно намерени аудио-архиви

Днес слушах две интересни интервюта с доста различни хора, които обаче все пак имат някаква връзка с моите настоящи интереси.
Първото беше с Арно Беренд, виден активист от немския фантастичен фендъм, писател и организатор на Дорткон-а. Човекът говореше убедително и разказваше за ползата и смисъла от създаването и посещаването на разни такива конференции. Намекът беше, че всъщност хората, пред чиито романи се прекланяме, съвсем не са такива знаменитости, както ни изглежда. И че на тях би им било много приятно да чуят добра дума за произведенията си. На такива места човек се сприятелява с идолите си, а понякога ги приютява да спят на дивана (Нанси Крес:), ако си изпуснат полета.
Второто беше със Златна Костова - преводачката на "Ало, ало!", 1000 други филма и сума още по-други неща. Тя пък разказваше за тънкостите на превода. Както всички знаем, това си е много специфична територия и изисква особено майсторство. Traduttore - traditore. Особено пък когато става дума за превод на хумористични неща. И че няма такова нещо като "непреводима игра на думи".:)

А общото беше, че на мен ми се занимава и с двете.

сряда, 9 юни 2010 г.

15 неща или поне горе-долу толкова

Изказвам се по така любезната покана на Облачето. Аз обичам разни игри, не ми е гадно, напротив. Много им се радвам, само дето рядко някой ме кани.:)

10 неща, които ме правят щастлив:


  • Хората в семейството ми да са здрави, отпочинали, да имат достатъчно време едни за други и да нямат сериозни проблеми.
  • Да виждам, че едрогабаритни неща, които са извън моето влияние (свят, държава, политика, икономика, спорт...), се случват така, както искам аз. Простаци, слушайте ме по-внимателно следващия път, защото аз винаги съм прав!:)
  • Да играя баскетбол. Това е много важно, едно от най-важните. Това е моето сигурно средство за разтоварване, за чисто физическо щастие, сънотворно. Дава ми време за размисъл и ме среща с нови и нови млади хора, покрай които и аз се чувствам млад. Изпълва ме със задоволство от това, че съм такъв, какъвто съм. Много дълбока тема.:)
  • Да чета книги, които ме увличат до степен, че да не мога да ги оставя. Това занимание ми изземва всичките системни ресурси. Всъщност тук не съм точен. Тази точка важи не само за книгите, а за всяко ново за мен нещо, което ми е толкова интересно, че ме кара да забравям за глад и сън и да търся още и още информация по темата.
  • Вокален джаз вечерно време. Добре е да се дуети, но може и соло. Все едно ми сресва мозъка в правилната посока, след като през деня се е гърчил в разни неведоми направления.
  • Сега виждам колко скучен живот водя, щом нямам какво повече да напиша за източник на щастие. А може би просто съм щастлив по подразбиране или пък ставам такъв от най-различни дребни източници? Тях няма смисъл да ги изброявам, защото те ми дават по-скоро радост, а не щастие. Има разлика.


5 неща, които не знаеш за мен:

  • Дипломиран радио-телеграфист съм. Ти-ти-та-тит, морзовата азбука ще ни спаси, когато дойдат извънземните, питайте Уил Смит.
  • В трети клас участвах заедно с един приятел в състезание по конструиране. Даже бяхме освободени от училище, за да тренираме. И наистина тренирахме! На самото състезание нашият отбор беше единственият, който сглоби заданието (хеликоптер). Всички други сглобяваха каквото си могат – вятърни мелници, колички и т.н. На първо място класираха едни нещастници със сглобен самолет. Ние със Стефан бяхме на последно с нашия завършен хеликоптер.
  • Като ученик до последния клас включително имах фобия да се изразявам писмено. До последно така и не успях да разбера какво искат от мен учителите по литература. Изпитването на децата в училище е едно от най-големите извращения, които човечеството е изобретило. Наистина го вярвам, наравно с това, че задължителното светско образование пък е едно от най-големите блага.
  • Имам три бели косъма в брадата. От дясно.
  • Мечтая да пробягам маратонската дистанция поне веднъж.

Съответно аз от своя страна каня в публичната изповедалня Горан, КарераГТ, Амбъра и всички други знайни и незнайни хора с излишно много свободно време, които любезно наминават тук.

вторник, 11 май 2010 г.

Просто е

По принцип не гледам телевизия, но тая вечер позяпах "Референдум", докато вечерях. Защо? Заради темата и т.нар. дебат за пенсиите.

Имаше два отбора - червени старци-популисти срещу обективни млади хора с рационално икономическо мислене. Какво се поличи в резултат ли? Естествено, че нищо. Едно, че форматът не го предполага, и друго, че дъртите комуняги не го допуснаха. По едно време се улових, че коментирам изказването на един от червения лагер, че ако съм в студиото и ще му избия зъбите.

Доволен съм, че симптомите, които са ме накарали мен да недоволствам от сегашното състояние, са събудили и много други хора към мисъл и дела.

Каква е ситуацията към момента. Държави с тенденция към застаряване на населението нямат никакъв друг избор, освен да вдигат годините за пенсия или да увеличават процента на месечната вноска на всеки работещ. Няма_друг_начин.

Какво ТРЯБВА да се промени. Големият процент от удръжките за пенсия да отива в лична сметка в ЧАСТЕН пенсионен фонд, а минимален процент да отива за евентуалната бъдеща държавна пенсия, която да е колкото да не умреш от глад. Имаш стимул единствено, когато спестяваш за себе си. Това е, което движи икономиката. Повече трезв разум, по-малко криво разбрана солидарност.

сряда, 28 април 2010 г.

Осигуровки

От известно време размишлявам по въпроса с пенсионните осигуровки и как да им избягам. За всеки здравомислещ човек те са абсолютна загуба, просто пари, хвърлени на вятъра, които аз никога повече няма да видя. Защо тогава да ги давам на държавата да ми ги харчи? Съвсем друго би било, ако парите, които ми се заделят от заплатата за пенсия, постъпваха в някакъв фонд, където да се множат и да чакат времето, в което ще ми дотрябват.

Щастието ми от това тъй прекрасно откритие (ура, повече няма да плащам осигуровки на тъпата държава!) беше помрачено от реалността. Оказва се трудничко да избягаш от проклетите пенсионни осигуровки. И аз още не съм измислил ефикасен начин как да се справя. Предизвикателството ми харесва и ми се струва, че все пак мога да измисля нещо.

вторник, 23 март 2010 г.

Нещо за подсещане

"Един от начините да стигнеш до истинското бъдеще (защото има и лъжливи видове бъдеще) е да вървиш в посоката, в която нараства твоят страх."

сряда, 17 февруари 2010 г.

...и много положителни емоции!

По време на предаванията на олимпиадата чат-пат има прекъсвания и в тях пускат реклами, смесени с клипчета, които рекламират самата олимпиада или конкретна дисциплина. Има едни кратки, които гледам сутрин, докато закусвам, а тогава, както е известно, човек помни най-много.

Клипчето е кратко, но много наситено с емоция. В единствено число, защото е само една. Сменят се лица на спортисти, по секунда на всяко може би. Мъже, жени, дисциплини, изгледи на камерата, светлина, костюми, всички са различни и разнотипни. Кое е общото?

Красотата на триумфа. Всички крещят. Нищо не се чува, но лицата и устите им реват с радостта на победителя, който е положил адски усилия и е победил най-добрите в света. Не може да се каже със сигурност дали сами по себе си тези лица са красиви и привлекателни. Главите са покрити с най-различни смешни спортни пособия, мъжете не са бръснати от няколко дни, жените са с лица, изсушени от вятъра и студа, устните са побелели, от устите им се точи жилава слюнка, която никой не си и помисля да избърше. Финишират и падат, а коремите им подскачат в опити да наваксат с недостига на въздух. Краката им треперят от безсилие и страх, а гърлата реват от еуфорията на успеха. Лицата са изкривени от крясъка. Това не може да се сдържа, то напира отвътре и не може да бъде спряно. Когато човек е вложил в спорта не само тяло, а и сърце, дивият рев на успеха не може да бъде спрян. И понеже в подобни ситуации и аз понякога крещя като заклан, та се вдъхновявам да драскам вечер на две ракии какво съм гледал сутрин докато пия чай от мащерка и шипки. Мда.

сряда, 3 февруари 2010 г.

Темпо, темпо, боядисвай

Има подходящо темпо за четене на всяка книга. Неспазването му унищожава някои заложени от автора мини или ги превръща в обикновен бенгалски огън.

събота, 9 януари 2010 г.

Задача

Дадено:
Нагоре от нас се намират все едни и същи къщи, съдържащи едни и същи семейства. През годините там са все същите хора, макар и от различни поколения.

Търси се:
Защо тогава някога пияниците, които се прибират от кръчмите в центъра пееха когато минават покрай нас, а сега само обръщат варелите за боклук?